A Story about Low-Fat Milk, a Pulitzer Prize-Winning Poet and How AUBG Changed a Life

September 04, 2022 Ivo Stanoev
A Story about Low-Fat Milk, a Pulitzer Prize-Winning Poet and How AUBG Changed a Life
In honor of AUBG’s 30th anniversary, we launched a competition asking Blagoevgrad locals to submit their memories of the university’s early years. In this heartwarming story, Ivo Stanoev shares how AUBG changed his life.

Scroll down for the original text in Bulgarian.

The year is 1995 or 1996, the place is “October” neighborhood, the clunker is without tires and of unknown origin, and inside are yours truly and the late William Meredith – an American poet, winner of the Pulitzer Prize for Poetry (1988) and the National Book Award (poetry) of the United States (1997) and an AUBG professor.

During his stay in Blagoevgrad, he was already in very poor health, had speech problems and was in a wheelchair most of the time. However, it was precisely his idea to take this photo. I remember his partner, the poet Richard Harteis, trying to dissuade him, but William was adamant that he wanted a picture in that “car.” As I mentioned, this is in the “October” neighborhood, which is where they were renting an apartment. Someone had prepared the retro vehicle for painting and restoration, and had sanded it for that very purpose. There were no tires and it wasn’t even clear what brand the car was, but there were seats. We quickly dusted the seats and then, not without effort, managed to put William in the seat next to the driver. Due to the lack of a steering wheel, it was wider and easier for him to sit. Then Richard took a few pictures of him, and his crazy enthusiasm was so contagious that I jumped into the vacant driver’s seat for a souvenir shot from that day. Part of the incredible joy that William experienced that day is still evident in the photo (it would have been more visible if I had not raised my right elbow that high). Somehow it makes me think of that saying from The Shawshank Redemption: “Get busy living or get busy dying.” He was very busy living that day.

But why and how did I find myself in this car wreck next to a world-famous American poet in a neighborhood of small, provincial Blagoevgrad? I’ll tell you, even though you didn’t ask me – well, it all started with a phone call: “Hello, we want to order two bottles of milk.” The call was from an office of the American University in Blagoevgrad and they were calling on behalf of William Meredith. It was just an English name for me then, and it wasn’t until later that I realized that there was a very cool man behind it. But all in its time. Back then, it was just an order for me, well, not a simple order because it came from AUBG. And if you wonder why AUBG called me asking for milk, the answer is that at the time, my girlfriend Mariana and I were developing our newly established home delivery company, “Mariana.”

Trying to attract American professors as clients was a natural move, but before that call, our attempts in this direction were — to put it mildly — a complete failure. But then came this call, which (I didn’t know that yet) would play a decisive role in how our lives developed from then on. “Of course,” I replied with a measured combination of politeness and enthusiasm, “What milk would you like?” It turned out that they wanted fresh milk from the brand President with a green cap (I don’t know why, but they really insisted that I write down the color of the cap). I had never bought this imported milk before and had no idea it had different caps, but that didn’t matter at the moment. We will deliver it to you with any cap you need, I promised cheerfully and ran to the store. What followed was a curious, educational and, above all, terribly irritating dialogue. Me: “Do you have milk, President?”, The Shopkeeper: “Of course.” Me: “Two bottles, aaaaa… and with green caps.” The shopkeeper (who had already reached for the refrigerated display case): “Ahh … we don’t have green.” I: “?!?!?!?” The shopkeeper: “But we have red and blue. Which one do you want? ”Me:“ The one that’s green.” The shopkeeper: “Come on, don’t make a fool of yourself asking for these green caps. It is defatted, it’s as if you were drinking water. Take the red one: full fat, perfect taste.”

First of all, I don’t like milk and I didn’t know that milks differed in how much fat they have; in the rare cases when I do drink it, I really don’t care about the color of the cap; and second, in this case it’s not about me, it’s about an American, and not just anyone, but my first AUBG client. I ran around the shops of the town (luckily for me, Blagoevgrad is not exactly a metropolitan area) and soon I visited each and every grocery store in town. In all of them, the above conversation was repeated with small variations. Final result: NO green caps. There was a lot of nothing, as the sergeant used to say during my draft service. I packed my bag of apologies and called the AUBG office back. They reassured me and told me that they were familiar with the problem and because of the difficulty of the task they decided to try through us (now it dawned on me why they insisted so much to write down about the green caps). Fearing that I would miss AUBG as a client, I decided that I should find those damned green caps, dead or alive. A few walks to the wholesale warehouses, conversations and exhortations with a series of suppliers, and finally the following week I was holding in my hands the cherished stack of six one-liter bottles of President milk, WITH A GREEN CAP. If I close my eyes now, I can still see this stack in front of me.

That’s how I managed to keep AUBG as a customer, but what turned out to be infinitely more important was that this was the beginning of my acquaintance with William Meredith and his partner Richard Hartais. At first, due to my bad English, our communication was limited mainly to communication through a translator, but even without words I could see the warmth in his eyes, the optimism and strong spirit of Meredith. It was due to his deteriorating health that he wanted to find skim milk. Thanks to my contacts with distributors, the supply of “green caps” had stabilized (I guess at that time we were the only customer for the city and the region). This gave me the opportunity to spend more time with William and Richard. At first I thought that their enthusiasm for Bulgaria and what’s Bulgarian, which they constantly demonstrated, was just a courtesy to the host country and myself. I remember how one day, with a happy gleam in his eyes, Richard told me: “Ivo, we already have Bulgarian passports.” The news found me quite unprepared, and with a confused face I asked loudly: “Why?!?!?”, Adding in my mind: “….. the hell would you need one.” However, they answered quite enthusiastically: “Well, now we can go to Cuba!!!”. Well, I thought to myself, I finally found at least one thing with which the Bulgarian passport is superior to the American one. The more time passed, the more I thought that these nice people really looked at Blagoevgrad and Bulgaria in a way that was more positive and less cynical. This surprised me at first, and then made me think. Well, in the end I left Bulgaria, so I obviously haven’t thought that much, but I really still think that this new and different view of things in life is the most valuable thing that the American University has brought to my small, provincial hometown. At least for me it was. Unfortunately, Meredith and Hartis’ stay in Blagoevgrad was short and they soon left.

But thanks to them, I had received valuable information about the needs and problems of foreigners living in Bulgaria and slowly but surely our company “Mariana” was able to attract for clients other American professors as well. Quite a few of them gradually became more than just customers, and some I would even say became very good friends. In the meantime, my English quickly improved and this allowed me to have a fuller contact with them. These conversations were an incredibly rich source of information and impressions about this new world of opportunities, ideas and entrepreneurship for me at the time. They broadened my worldview and encouraged me to dream more boldly. All of this, combined with many other events and experiences with the AUBG professors, was the main reason my girlfriend and I set out on our 16-year-old Asian adventure in 2001, which took us to Korea and China, and allowed us to discover different people, great cultures and shape me into the person I am today. That’s why I want to say: “THANK YOU AUBG, and happy anniversary.”

Една история за нискомаслено мляко, поет носител на “Пулицър” и как АУБ промени един живот 

Годината е някъде 1995-6та, мястото е кв. Октомври, бричката е без гуми и с неизвестен произход, а вътре сме моя милост и покойният вече Уилям Мередит (William Meredith) – американски поет, носител на награда Пулицър за поезия (1988г.) и на Националната награда за книга (раздел – поезия) на САЩ (1997г.), и един от преподавателите в АУБ.

По време на престоя си в Благоевград той вече вече беше с доста влошено здраве, имаше проблеми с говора и през повечето време беше на инвалидна количка. Идеята за снимката обаче беше именно негова. Помня, че партньорът му, поетът Ричард Хартис (Richard Harteis), се опита да го разубеди, но Уилям беше непреклонен, че иска снимка в тази „кола“. Както споменах вече, това е в квартал „Октомври“ където беше и квартирата им. Някой беше подготвил ретро-возилото за боядисване и възстановяване, и за целта го беше изшкурил цялото. Нямаше гуми и дори не личеше каква марка е, но пък имаше седалки. Набързо позачистихме праха по седалките и след това, не без усилие, успяхме да настаним Уилям на мястото до шофьора. Поради липсата на волан там беше по-широко и лесно за него да седне. След това Ричард му направи няколко снимки, а лудият му ентусиазъм така ме зарази, че скочих на свободното шофьорско място за един кадър за спомен от този ден. Част от невероятната радост, която Уилям изпита от преживяването личи и до днес на снимката (щеше да личи повече ако не си бях вдигнал толкова високо десния лакът). Някак си ме кара да се сетя за лафа от филма The Shawshank Redemption: “Get busy living or get busy dying.” В този ден той беше яко busy living.

Но защо и как попаднах в една изкорубена бричка редом до световноизвестен американски поет в квартал на малкия, провинциален Благоевград? Ще ви кажа, въпреки че не ме питате – ами, всичко започна с едно телефонно обаждане: „Здравейте, искаме да поръчаме две бутилки мляко“. Обаждането беше от офис на Американския Университет в Благоевград и се обаждаха от името на Уилям Мередит. Тогава това за мен беше само едно английско име, и чак по-късно разбрах, че зад него стои един много готин човек. Но по реда. В този момент за мен това беше просто една поръчка, е, не проста поръчка, защото идваше от АУБ. А на въпроса защо АУБ звъни на мен за мляко отговорът е, че по онова време аз и приятелката ми, Мариана, разработвахме току-що основаната ни фирма за доставки по домовете: „Мариана“.

Да се опитаме да привлечем за клиенти професори от Американския беше естествен ход, но допреди това обаждане опитите ни в тази насока бяха, меко казано, пълен провал. Но тогава дойде това обаждане, което (без да го знам още) щеше да изиграе решаваща роля за това как се разви животът ни от там насетне. „Разбира се“, отговорих аз с премерена комбинация от учтивост и ентусиазъм, „Какво мляко ще желаете?“. Оказа се, че искат прясно мляко „Президент“ със зелена капачка (не знам защо, но изрично настояха да си запиша цвета на капачката). Никога досега не бях купувал от това вносно мляко и нямах идея, че е с различни капачки, но това нямаше никакво значение в момента. С каквито капачки са го произвели ние с такива капачки ще ви го доставим, обещах аз бодро и хукнах към магазина. Там протече един хем любопитен, хем образователен и най-вече ужасно раздразнителен диалог. Аз: „Имате ли мляко Президент?“, Магазинерът: “Разбира се“. Аз: „Две бутилки, ааааа…. и да са със зелени капачки“. Магазинерът (който вече беше посегнал към хладилната витрина): „Аааа ….. със зелена нямаме.“ Аз:“ ?!?!?!?“ Магазинерът: “Но имаме с червена и синя. От кое да ти дам?“ Аз: “ От това със зелената“. Магазинерът: „Абе, не се излагай с това зелено, бе. То е обезмаслено, все едно вода пиеш. Вземи си червеното – пълномаслена работа, няма грешка“.

Първо, аз не обичам мляко и хабер си нямах, че то било с различна масленост, а и когато все пак го пия хич и не ми пука какъв цвят му е капачката; второ, в случая не става въпрос за мен, а за американец и то не кой да е, а първия ми клиент от АУБ. Хукнах аз из магазините на града (за мой късмет Благоевград не е точно метрополитен) и скоро бях обиколил де що имаше хранителен дюкян. Във всички от тях се повтаряше горния разговор с малки вариации. Краен резултат: зелени капачки НЯМА. И тук няма и там няма, абе голямо нямане, както обичаше да казва старшината в казармата. Приготвих аз торбата с извинения и се обадих обратно в офиса на АУБ. От там ме успокоиха и ми казаха, че са запознати с проблема и именно заради трудността на задачата решили да се пробват и чрез нас (сега вече ми светна защо толкова настояваха да си запиша за зелените капачки). Уплашен, че ще изпусна АУБ като клиенти, реших, че жив – умрял трябва да намеря от тези пусти зелени капачки. Няколко разходки до складовете на едро, разговори и увещания с поредица снабдители и в крайна сметка на следващата седмица в ръцете си държах заветното стекче от 6 еднолитрови бутилки мляко „Президент“, СЪС ЗЕЛЕНА КАПАЧКА. И досега ако затворя очи и мога да си го представя това стекче.

Така успях да задържа АУБ като клиенти, но което се оказа безкрайно по-важно бе, че това бе началото на моето познанство с Уилям Мередит и партньора му Ричард Хартис. В началото, заради ниското ниво на английския ми, общуването ни бе ограничено основно до комуникация чрез преводачката, но дори без думи се виждаше топлината в погледа, оптимизма и силния дух на Мередит. Заради влошеното му здраве беше и усилието да се намери обезмаслено мляко. Благодарение на контактите ми с дистрибуторите, доставките на „зелени капачки“ се стабилизираха (предполагам, че в онзи момент сме били единствения клиент за града и региона). Това ми даде възможност да прекарам повече време с Уилям и Ричард. В началото си мислех, че техният ентусиазъм за България и българското, който постоянно демонстрираха, е само проява на учтивост от тях към страната домакин и мен самия. Помня как един ден с радостен блясък в очите Ричард ми каза: „Иво, ние имаме вече български паспорти“. Новината ме свари доста неподготвен и със сконфузена физиономия на глас попитах „Защо?!?!?“ допълвайки наум: „ ….. по дяволите ви е притрябвал“. Те обаче много ентусиазирано ми отговориха: „Ами, сега можем да отидем в Куба!!!“. Е, викам си, най-после открих поне едно нещо с което БГ паспорта превъзхожда американския. Колкото повече време минаваше, толкова повече си мислех, че тези мили хора наистина гледаха на Благоевград и България по един повече позитивен и по-малко циничен начин. Това първо ме учуди, а после ме накара да се замисля. Е, в крайна сметка заминах от България, така че явно не съм се замислил чаак толкова, но наистина и досега смятам, че именно този нов и по-различен поглед към нещата от живота е най-ценното нещо, което Американският Университет донесе в моя малък, провинциален роден град. Поне за мен бе така. За съжаление престоя на Мередит и Хартис в Благоевград бе кратък и скоро си заминаха.

Но благодарение на тях аз бях получил ценна информация за нуждите и проблемите на чужденци живеещи в България и полека лека фирма „Мариана“ успя да привлече за клиенти и други американски професори. Немалко от тях постепенно се превърнаха в повече от просто клиенти, а с някои дори бих казал станахме много добри приятели. Междувременно английският ми бързо се подобри и това позволи по-пълноценни контакти с тях. Тези разговори бяха неимоверно богат извор на информация и впечатления за този нов за мен тогава свят на възможности, идеи и предприемчивост. Те разшириха мирогледа ми и ме окуражиха да мечтая по-смело. Всичко това, съчетано с още много други последвали случки и преживявания с преподаватели от АУБ бе основната причина в 2001-ва година с приятелката ми да се отправим на нашето 16-годишно Азиатско приключение което ни заведе в Корея и Китай, и ни позволи да открием различни хора, велики култури и да ме оформи в личността която съм в момента. За всичко това искам да кажа: „БЛАГОДАРЯ ТИ АУБ, и честит юбилей.“